Мартин Тодоров Пенчев*

капитан на отбора, представящ ЮФ към УНСС на националните състезания за решаване на казуси по гражданско и търговско право

 

Повод за написването на статията  е особеното мнение към Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 по т. дело № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което е заложено разбирането, че не би следвало да се признае възможността за претендиране на неимуществени вреди от договорно неизпълнение. Предвид факта, че аргументите не са достатъчни, ще бъдат добавени нови такива, неизползвани досега. Това се прави с цел да бъде отречена възможността подобни вреди да останат необезщетени на договорно основание. В тази връзка като краен извод ще бъде направено конкретно предложение de lege ferenda.

1. Същност на проблема

Един от основните въпроси в доктрина и практика е свързан с обезщетяване на неимуществените вреди, произтичащи от договорно неизпълнение. Въпреки множеството съчинения по този въпрос, все още се наблюдава определена неяснота и некрасноречива аргументация. De lege lata претенцията за обезщетението за неимуществени вреди, произтичащи от договор, ще остане неудовлетворена поради постоянната съдебна практика на Върховния съд¹.

1.1. Начало на проблема

Въпросът за кумулацията е вълнувал юристите още при действието на отменения ЗЗД, който в основната си част е бил заимстван от ФГК. Освен обаче ползите от може би най-добрата кодификация по онова време, законодателят несъзнателно приема и проблемите². По този начин се създава един от най-продължителните спорове в българската цивилистична доктрина. Неслучайно е, че при теоретичните разработки, отнасящи се до отговорността, се ползват за основа достиженията на френските учени, а също така френската практика, както и практиката на други страни със сходно законодателство като например Италия³. Именно това открива същината на проблема. Проф. Ж. Сталев много сполучливо го определя като „мълчанието на сега действащия ЗЗД е продължение на мълчанието на ЗЗД (отм.), което на свой ред пък се дължи на мълчанието на образците, от които старият ЗЗД е реципиран – ФГК и ИГК”⁴.

2. Различните становища за кумулацията в българското гражданско право⁵

В Коментара на ЗЗД от Лиджи, Фархи и Меворах е дискутиран подробно въпросът за кумулацията на деликтна и договорна отговрност, но изпъква едно противоречие⁶ – първоначално се посочва, че моралната вреда подлежи на обезвреда само при деликтната отговорност⁷. По-нататък се застъпва становището, че според обстоятелствата съдът трябва да държи сметка и за мъките, неприятностите, денгубите и пр⁸. Впоследствие авторите се връщат на първото становище с оглед на разпоредбата на чл. 132 ЗЗД (отм.) , като се аргументират, че моралната щета не дава право на вреди и загуби, защото законът има предвид „претърпяната загуба“ и „пропусната полза“⁹, т.е става въпрос за материални, а не морални вреди. Може да се обобщи, че по-старата цивилистична доктрина отрича обезщетението за неимуществени вреди, но приема, че de lege ferenda би следвало да се уреди подобна кумулация¹⁰.

Ясен и точен анализ прави и Иван Апостолов¹¹, като обяснява понятието „интерес на кредитора“, акцентирайки върху факта, че в него „духовните интереси, нравствените интереси, интересите на семейството и пр. са все подлежащи на защита от правния ред“¹². Най-важният аргумент в миналото, свързан с кумулацията, е разпоредбата на чл. 132 ЗЗД (отм). В нея изрично се застъпва, че понятията „загубата, която е претърпял и печалбата, от която е лишен”, е не да определят лимитирано вида на вредите, а да посочат, че при размера на обезщетението се държи сметка както за влошеното състояние, така и за възможността от благоприятното му изменение в случай на точно и навременно изпълнение¹³. Авторът дава интересен пример относно проблема. В него се говори за хипотеза, в която наемател на стая счупва вазата, която наемодателят притежава като скъп семеен спомен от своята майка, която е починала. Основателно авторът посочва специалната разпоредба на чл. 233, ал. 1 ЗЗД, задължаваща наемателят да заплати обезщетение за вредите. Той добавя, че няма нормативна основа да се откаже обезщетение за моралните вреди предвид факта, че са санкционирани от законодателя.

С по-пестеливи аргументи е подкрепено становището на Любен Диков¹⁴. По негово мнение категорично трябва да се приеме обезщетяването на неимуществени вреди при договорна отговорност. Прави се важното уточнение, че подобни вреди трябва да бъдат достойни за защита, а следователно и за обезвреда. Кратко, но категорично мнение изразява и Д. Антонов¹⁵. Според него „за областта на договорните отношения мъчнотиите са сравнително малко. Лицето, което е легитимирано да търси неимуществени вреди е определено – това е съконтрахентът.“ Тук обаче възниква един въпрос – какви са според автора границите на подобни вреди и как следва да се определят? На него той отговаря, че размерът на вредите, ако не е уговорен при създаването на отношението, може лесно да се определи на база уговорената имуществена престация, която указва докъде трябва да се простират и неимуществените вреди. Несъмнено идеята, че последните могат да се уговорят звучи нереалистично. Ако приемем примера с договора за наем и счупената ваза като една възможна уговорка, колко трудоемко би било да се опишат всички вещи в стаята. А в случай, че имаме наем на цял апартамент? Достигайки още по-далеч при една хипотеза, в която наемателят сключва договор за поръчка, колко неимуществени вреди биха настъпили в пряка връзка с работата на довереника? Може ли целият набор от тях да бъде заложен като клаузи в договора? Несъмнено тук отговорът следва да бъде отрицателен¹⁶. Разглеждайки и другото решение на въпроса, се разкриват още проблеми. Ако в същата хипотеза наемът е на стойност 200 лв на месец, до тази сума ли следва да се ограничат неимуществените вреди? Определено не може границите на имуществените вреди да бъдат мерило и за неимуществените. На следващо място несъмнено следва да се зададе въпроса как ще се определят неимуществените вреди при недобросъвестно поведение на наемателя. Попадайки в хипотезата на чл. 82, ал. 1, изр. второ ЗЗД, последният отговаря за всички преки и непосредствени вреди, макар и непредвидени при сключването на договора. В този случай границата става още по- неясна, а именно тя ни служи за определянето на рамката от неимуществени вреди, които следва да се обезщетят. В тази връзка подобно решение не следва да бъде прието.

Идентична теза, макар подкрепена с доста повече аргументи, се среща и при В. Гоцев¹⁷. Отново посочвайки примера за наема, авторът отправя критики към стеснителното тълкуване на чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Според него няма никакво основание в тази връзка да се откаже обезщетяването на неимуществени вреди. Авторът заема позиция и по въпроса за техния размер, който трябва да бъде свързан с т. нар. афектационна стойност на вещта¹⁸. Въпреки защитеното с доста аргументи мнение, така и не става ясно какъв смисъл се влага в това понятие.

Не липсват и мнения за невъзможността на кумулиране на двете отговорности¹⁹. В тяхна защита са изложени като аргументи позоваването на съдебната практика²⁰, както и езиковото тълкуване на чл. 82 ЗЗД. Те се обосновават с обстоятелството, че вредите, които обхваща разпоредбата, са само имуществени. По този начин целта на законодателя е да отграничи договорната от деликтната отговорност. В допълнение се казва, че кредиторът разполага с друга защита освен паричното обезщетение. Той може да осъди длъжника да се въздържа от извършването на действия, които представляват нарушение на неговото задължение²¹. Направен е и опит чрез сравнителноправния метод с предмет различните законодателни системи, да се стигне до отговор на въпроса. Тук обаче си проличава необективността на автора с оглед на факта, че той разглежда по-обстойно системите, в които кумулацията не е позволена. За сметка на това се омаловажават и се подлагат на критика решенията на доктрината, подкрепящи обезщетението на неимуществените вреди при договорна отговорност. В тази връзка се стига и до неправилния извод, че в Европа има тенденция към забрана на подобна хипотеза.²²

3. Критичен анализ на аргументите, отричащи възможността за кумулация.

3.1 Смисълът на понятията „загуба“ и „полза“ в светлината на чл. 82 ЗЗД.

Един от основните аргументи против възприемане кумулацията на двете отговорности е ограниченият смисъл, който се влага във въпросните понятия. Последните се възприемат като такива, имащи единствено имуществен характер. Подобно граматическо тълкуване не следва да бъде прието. В тълковните речници²³ са дадени няколко примера за по-широкия смисъл на думата загуба. Думата „ползи“ също не поражда никакво съмнение. Тук обаче следва да се отбележи една много специфична особеност. В сравнение с art. 1149 Code civil, където се използва думата “gain” (т.е. печалба), чийто характер наистина е по-скоро материален, в разпоредбата на чл. 132 ЗЗД (отм.) тя е заменена с думата „полза.“  Последната има доста по-широко приложно поле и отваря възможност за обезщетение на неимуществените вреди, произтекли от договорно основание.²⁴ Други автори считат, че не става дума просто за грешен превод.²⁵ Прави ярко впечатление и фактът, че подръжниците на тезата за имуществения характер на думата подминават този факт.²⁶ На тази основа следва да се коментира и мнението за характера и смисъла на думата „загуба“. Не следва ли загубата да има по-широк смисъл от материалния? Защо винаги тя трябва да се свързва с намаляване на имущество, т.е. с материално благо? По мое мнение определено вложеният смисъл в понятието е по-широк и той обхваща както материалният, така и моралния интерес на кредитора, загубената неимуществена ценност. Такива могат да бъдат „загубата на привързаност“, загубата на партньор в любовта, загубата на доверие от страна на приятели и т.н. Хипотезата на чл. 82 ал. 1 от ЗЗД налага вредите да са пряка и непосредствена последица, а такива могат да бъдат само имуществените.²⁷ Прави впечатление, че в понятията пропусната полза и претърпяна загуба се влага отново само и единствено имуществен характер.²⁸ Същестува и още едно противоречиво мнение, което допълнително задълбочава проблема. Обосновава се тезата, че размерът на имуществените вреди обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза. Именно заради това тези мащаби не са относими към неимуществените вреди, защото при последните се борави с блага, които не търпят парично оценяване.²⁹ Добавя се още обстоятелството, че чл. 82 ЗЗД важи за договорната отговорност и предвижда обезщетяване на претърпяната загуба и пропусната полза и в тази връзка не може да има съмнение, че тази норма има предвид само имуществени вреди.³⁰ Едва ли обаче може да бъде даден и един довод в защита на подобно твърдение, на базата на което да се направи такъв извод. Подобно ограничение не съществува нито в съдебната практика,³¹ нито в теорията.³² Още един довод в тази връзка може да се изведе и от граматическото тълкуване на чл. 82 ЗЗД. Неслучайно нормотворецът е поставил понятията „претърпяна загуба и пропусната полза“, а във второто изречение ги е заменил с „вреди“, в което е вложен доста по-широк замисъл. Мисля, че законодателят е имал предвид всички вреди, вкл. неимуществени. Същият термин се ползва и в чл. 45 ал. 1 ЗЗД, което кореспондира с главната идея на разпоредбата. Ако проблемът бъде погледнат по този начин би следвало да се приеме, че неимуществените вреди са нещо различно от пропусната полза и претърпяна загуба. Ако се възприеме горния извод, а именно че моралните вреди могат да се изразят като претърпяна загуба или пропусната полза, ще се окаже неоснователен един от решителните аргументи, отричащи допустимостта за тяхното общетяване при договорно неизпълнение. Освен това при възприемане на тезата, че пропуснатата полза има само имуществен характер, неминуемо ще се стигне до разлика в понятието „вреда“ по смисъла на чл. 45 и сл. ЗЗД и същото понятие по смисъла на чл. 82 ЗЗД. Извод, който сам по себе си преминава всякакви разумни граници. След като самият закон не е посочил, че прави разлика в това отношение, защо чрез тълкуване изкуствено да бъде поставяно такова разграничение?

3.2 Нужно ли е изричното уреждане в закона на обезщетението за неимуществени вреди при договорна отговорност?

Ясно си проличава ограниченият смисъл, който авторите и ВС влагат, тълкувайки закона.³³ Те не търсят дълбокия и точен смисъл на чл. 82 ЗЗД и се доверяват само на написаното. Подобно ограничено граматическо тълкуване не дава ясна сметка какъв е смисълът на посочената разпоредба. В миналото за улеснение под всеки български текст на закона са посочвани и съответните френски и италиански разпоредби. Съществували са дори специални таблици за по – лесно ориентиране.³⁴ Често срещано явление е било и позоваване на чужда съдебна практика и теоретични становища в мотивите на ВКС.³⁵ Но нали най-напред във Франция се е породила практиката по разширителното тълкуване на чл. 1382 ФКГ, която да присъжда обезщетение и за моралните вреди. Впоследствие на разширително тълкуване подлежи и чл. 1149 ФГК, чрез което се допуска обезщетение за претърпяна загуба и пропусната полза от неизпълнението на един договор и при неимуществените вреди.³⁶ Въпреки това въпросните норми не са променени и до днес. Непроменени остават и текстовете на белгийския и румънския ГК, но и в тези държави практиката коригира несъобразността на тези норми с потребностите на живота.³⁷ Непонятно е защо съдебната практика отрича ползите от подобно правоприлагане, отрича разширителното тълкуване и постановява решения в пълно противоречие с европейските съдилища относно една и съща разпоредба. Подходът на последните е лесно обясним с факта, че евентуално нормиране на това положение ще ограничи правоприлагането като освен това би се загубила и гъвкостта на регулирането от една неограничена в строги рамки съдебна практика.

Извод: Обстоятелството, че разпоредбата на чл. 82 ЗЗД изрично не споменава в обхвата си неимуществените вреди, не води до извода, че те са недупостими и това е начинът на законодателя да изключи обезщетяването им при договорна отговорност.

3.3 Систематичното място на чл. 52 ЗЗД (не)позволява да се прилага по аналогия и за договорната отговорност.

В доктрината е изтъкнато мнение, че систематичното място на чл. 52 ЗЗД е в раздела за непозволеното увреждане и не може да се приложи по аналогия и за договорната отговорност³⁸. Подобно мнение не следва да бъде прието на база следващите аргументи. На първо място следва да се каже, че от разположението на една разпоредба не може да се прави извод за използване на аналогия.³⁹ На второ място, не може да се приеме фактът, че справедливостта е абстрактно понятие⁴⁰, което съществува самостоятелно и като изключение. В тази връзка и като аргумент в защита на мнението, че систематичното място на една разпоредба не следва да се приема като рамка за нейните граници, може да се спомене чл. 82 ЗЗД, отнасящ се до пропуснатите ползи. В раздела, засягащ деликтната отговорност, подобна разпоредба няма. Как би изглеждало понятието „вреди“ по смисъла на чл. 45 и сл. ЗЗД, ако в дефиницията не съществуват претърпените загуби или пропуснатите ползи? При всички случаи подобна формулировка би била доста трудна и неясна. Следвайки логиката, отнасяща се до влиянието на систематичното място, това би означавало да се приеме, че пропуснатите ползи и претърпените загуби при деликтната отговорност не се обезщетяват. Тази логика в случая не трябва да се поддържа, защото в закона, макар и неизрично, е упомената хипотеза на подобно обезщетение (чл. 51, ал. 3 ЗЗД)⁴¹. Освен това чл. 52 ЗЗД не е изключителна норма, за да не се приложи аналогията. За да бъде използвана аналогията е нужно да се касае за подобни случаи. Относно изискването за подобие не мисля, че може да се твърди липсата на такова. В двата случая има причинена вреда. Еднотипна е и вида на вредата, а именно неимуществена. Законодателят се отнася сериозно и към двата проблема. Не се среща и изчерпателно изброяване нито в чл. 52, нито в чл. 82 ЗЗД. Използването на общия термин „вреди“ в чл. 82, изр. второ ЗЗД ясно и категорично доказва този довод. Каква е разликата между един деликвент, нанесъл неимуществени вреди на друго лице и една неизправна страна по договора, неизпълнила задължението си, което да доведе до болки и страдания на съконтрахента? Липсват каквито и да било основания един деликвент да е по-облагодетелстван от неизправен договорен длъжник. Защо тогава да се приеме обратната хипотеза – неизправните длъжници да се третират по-благоприятно и да не изплащат неимуществени вреди, макар че са нанесени на един изправен кредитор? Без съмнение подобно положение не може да бъде прието и не следва да битува в теорията. Тук определено следва да се приеме мнението, че аналогия в тези две хипотези е напълно възможна.⁴² Това несъмнено е правилното положение, което следва да се приеме особено предвид факта, че се отнася до близки институти.⁴³ От казаното може да се направи извод, че систематичното място на една разпоредба не може да предопредели нейното приложение само към ограничен брой случай.  Освен това, на база горните аргументи чл. 52 ЗЗД може да бъде приложен по аналогия и при обезщетяването на неимуществените вреди по чл. 82 ЗЗД.

4. Заключение.

Трудът няма за цел да изчерпи всички проблеми, които могат да възникнат при евентуална промяна в законодателството относно обезщетението за неимуществени вреди при договорната отговорност. Такива могат да бъдат свързани с давностния срок, кръга на лицата, които могат да претендират, границите на тези вреди и др.

Надявам се изложението да бъде катализатор на мнения, които да спомогнат в бъдеще законодателят, макар и с половинвековно закъснение, да разреши или забрани категорично обезщетението на неимуществените вреди при договoрната отговорност. По мое мнение обаче следва да се възприеме разрешаването на подобна възможност. То лежи върху една правилната интерпретация, едно обективно тълкуване на чл. 52 ЗЗД във връзка с чл.82 ЗЗД. В крайна сметка съдът е призван да бъде блюстител на справедливостта при липса на отнапред установени точни параметри, които да зададат основанието и размера на иска. В противен случай би било наивно да се каже, че правото е наука за доброто и справедливостта.

Краен извод: De lege ferenda предлагам чл. 52 да се допълни в следния вид:

Чл. 52. ал. 2 Обезщетението за неимуществени вреди се отнася и за неизпълнение на договорно задължение.

 

автор Мартин Тодоров Пенчев

 

БЕЛЕЖКИ:

[1] Така напр. Решение № 565 от 17.10.1960 г. по гр. д. № 5268/60 г., IV г. о., Решение № 2244 от 30.IX.1971 г. по гр. д. № 1198/71 г., I г. о., Решение № 930 от 5.IV.1978 г. по гр. д. № 1899/77 г., I г. о., по отношение на лошо изпълнение Решение от 30.VIII.1956 г. по гр. д. № 3514/56 г., IV г. о., във връзка с договор за наем в Решение № 961 от 11.IV.1964 г. по гр. д. № 2652/63 г., I г. о. Решение № 1786/02.07.1970 г. на ВС, I г. о., Решение. № 948/07.07.1998 г. по гр. д. № 605/1998 г. на ВКС, V г. о., Решение. № 197/19.02.1997 г. по гр. д. № 250/95 г. на ВС, I г. о., Тълкувателно решение № 54 от 23.VI.1986 г. по гр. д. № 21/86 г., ОСГК, Определение № 280 от7.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 242/2009 г., I т. о., ТК и др.

[2] Така чл. 56 ЗЗД (отм.) е идентичен с този на чл. 1382 ФГК. В същото отношение се намират и нормата на чл. 132 ЗЗД (отм.) с чл. 1149 ФГК.

[3] Така напр. Фаденхехт, Й. Сравнително-правен очерк на облигационното право въз основа на полския законник за задълженята от 1.VIII. 1934 г. С., 1936-1940, с. 36.

[4] Сталев, Ж. Договорна отговорност за неимуществени вреди, с. 6-7.

[5] Тук е необходимо да се уточни, че ще бъде направено изложение на част от мненията в българската правна теория.Това се прави с цел изследването да не се превърне в историческо тълкуване което неминуемо би довело до изместване на фокуса.За всички мнения, вкл. преведената на български правна литература по въпроса вж. Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите, чл. 1-216, систематичен синтез на юриспруденцията, С., 1948, с. 236-242 и с. 294.

[6] Меворах, Н., Лиджи,Д., Фахри,Л., Коментар на закона за задълженията и договорите, чл.1-333, С., 1926,

[7] Пак там с. 134

[8] Пак там с. 141

[9] Пак там с. 267

[10] При използване надолу в изложението на термина кумулация да се вземе предвид, че в теорията е изразено съмнение за точността на това понятие. Като аргумент в тази насока се изтъква фактът, че има разлика между двата вида интерес  – негативен при деликтна и позитивен при договорна отговорност. Посочва се, че различните критериите за обезщетяването на вредите от договорната отговорност не изключва деликтната. Така Конов, Т. Подбрани съчинения, Сиела С. 2010. с. 57

[11] Вж. Апостолов, Ив. Върху теорията за имуществен интерес на кредитора по облигационния договор, ГСУЮФ т. XXXIII, 3, 1937/1938, С., 1938 с.31

[12] Апостолов, Ив, Облигационно право, общо учение за облигацията, С., 1947 с. 7

[13] В този смисъл вж. Апостолов, Ив. Върху теорията … с. 32-33

[14] Вж. Диков, Л. Курс по гражданско право, облигационно право обща част, т. III С., 1934,  с.109-110

[15] Антонов, Д. Непозволено увреждане, С. 1965, с.221-222.

[16] Въпреки че чл. 9 ЗЗД по никакъв начин не забранява подобни уговорки, е практически невъзможно да се заложат такива, които обхващат целия набор от възможни неимуществени вреди.

[17] Гоцев, В. Договорна и деликтна отговорност, сравнение и конкуренция, С., 1979, с.35-37

[18] Пак там с.35

[19] Така напр. Стойчев, Кр. Преглед на съдебната практика относно неимуществените вреди, Правна мисъл, 1982, кн.5 и Попов, Л. Неимуществени вреди при договорната отговорност, Социалистическо право, 1987, кн.6

[20] Става дума за едно единствено решение – Решение № 1786 от 2.VII.1970 г. по гр. д. № 1148/70 г., I г. о., с което ВС изрично забранява кумулацията между двете отговорности. Съществуват и други като напр. Решение № 197-1997-V Г.О; ТР  № 54 от 23.6.1986 г. по гр.дело № 21/86 г. на ОСГК на ВС; Р. № 197/19.02.1997 г. по гр. д. № 250/95 г. на ВС, I г. о, но първото решение играе основна роля за всички следващи, а и неговите аргументи са най-коментирани.

[21] За тези аргументи вж.Стойчев Кр. Цит. Съч. с.82-83

[22] От всички европейски страни единствено в Италия и Германия не е призната допустимостта на обезщетение за неимуществени вреди.

[23] Така напр. http://ibl.bas.bg/rbe/?q=%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D1%83%D0%B1%D0%B0 Там загубата се определя като щета, понесена от някое лице със заминаването на някого, с прекъсването на връзката с някого.

[24] Така Меровах, Лиджи и Фархи цит. Съч с.266-267.

[25] Петров, Вл. Цит.съч С.43

[26] Този аргумент е забелязан от Апостолов, Ив. Върху теорията … с.33

[27] Такова мнение изразява Стойчев, Кр. Цит. Съч. с.82 като в тази връзка той подкрепя мотивите на Решение № 1786 от 2.VII.1970 г. по гр. д. № 1148/70 г., I г. о.

[28] Така напр. Топалова, Л. Обезщетението за пропуснати ползи при социалистическите организации, С., 1960 с. 37., Относно имуществения характер на понятието пропусната полза вж. Антонов, Д. Цит. съч , с.62.

[29] Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право, общо учение за облигационното отношение, с. 322-323

[30] Сталев, Ж. Цит. Съч с. 9 Интересно е защо автор, който подкрепя кумулацията изразява подобно мнение, противоречащо на тезата, която подкрепя.

[31] Дори напротив тя изрично потвърждава аргумента, че заплащането на неимуществените вреди не е изключение и законът въобще не прави разлика между тях и имуществените в това отношение. Така Определени 8-09 ОСГК, както и Тълкувателно Решение 4/2012 По мое мнение подобен извод е напълно произволен. Ако се приеме подобно твърдение следва нормата на чл. 52 ЗЗД да се приеме като изключение от общото правило. Такова твърдение би било теоретично и практически неиздържано поради факта, че в закона никъде не се съдържа указание, че на тази разпоредба трябва да се гледа като на изключение. Ако тя е изключение това води до още един извод а именно че обезщетението на неимуществени вреди е второстепенен или неосновен способ. Още един нелогичен извод, който не следва да се приеме.

[32] Така Петров, Вл., Цит. Съч. с 47.

[33] Определение № 202 от 15.12.2009 г. по т.д. № 740/2009 г. на ВКС, Търговска колегия, II т.о където се казва „Разпоредбите на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 82 от ЗЗД, които регламентират предпоставките, обема и съдържанието на отговорността за вреди от договорно неизпълнение, са ясни, точни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им, вкл. по въпроса за изключване на неимуществените вреди от обхвата на договорната отговорност по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, съществува обилна и последователна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване”.

[34] Вж. напр. Планиол, М. Елементарно ръководство по гражднаско право, обща теория на задълженията и договорите, превод от Т. Наследников, С., 1919; Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фахри,.Цит. съч.

[35] Вж. Решение 324-20-II г.о., Юридическа мисъл, год. VIII, 1927, №5, с.230;

[36] Меворах, Н., Лиджди, Фахри Цит. Съч. с.266-267

[37] Виж Вл. Петров Цит съч. с.163 бел.22 и цитираните там автори.

[38] Топалова, Л. Цит.съч с.37.

[39] Подобно ограничение не е заложено нито в чл. 46 ЗНА, нито е поставено от теорията.

[40] Предвид него обаче в много случай съдилищата се задоволяват в мотивите към присъдите и решенията да посочат, че обезщетяването им се определя по справедливост (чл. 52 ЗЗД), използвано по-скоро като абстрактно понятие. При подобни случаи в решенията е необходимо  да  се изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер на обезщетение. Въпреки че разноречива съдебна практика в примера по-горе е била забелязана и в Постановление № 4 от 23.12.1968г., Пленум на ВС т. 11, днес тя все още не е изкоренена и подобни нарушения на материалния закон продължават да се срещат – така напр. в Решение от 16.07.2003 г. на БАС по в. гр. д. № 70/2003 г., ГК

[41] Така и Антонов, Д. Цит. Съч с. 59-60, където пояснява, че от липсата на разпоредба относно пропуснатите ползи в главата за Непозволено увреждане не трябва да се тълкува като невъзможност за обезщетението им.

[42] Възможността за приложението на аналогията съществува и в теорията, така напр. Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите с. 300.

[43] Това мнение се подкрепя и от теорията вж. Антонов. Д.  Цит.съч с.59-60, Гоцев, В. цит. съч с. 36-37

 

ЛИТЕРАТУРА:

1. Антонов, Д. Непозволено увреждане, С. 1965 г.
2. Апостолов, Ив. „Върху теорията за имуществен интерес на кредитора по облигационния договор“ ГСУЮФ т. XXXIII, 3, 1937/1938, С., 1938
3. Апостолов, Ив. „Облигационно право, общо учение за облигацията“ С., 1947
4. Гоцев, В. Договорна и деликтна отговорност, сравнение и конкуренция, С., 1979
5. Диков, Л. Курс по гражданско право, облигационно право обща част, т. III С., 1934
6. Кожухаров, Ал., Закон за задълженията и договорите. Чл. 1-216. Систематичен анализ на юриспруденцията. Т. 1. Ч. 1. С., Фонд за подпомагане на студенти, 1948 г.
7. Кожухаров, Ал., Облигационно право – общо учение за облигационното отношение, Редакция Петко Попов, С., 2002г.
8. Конов, Т. Подбрани съчинения Сиела С., 2010.
9. Меворах,Н., Лиджи,Д., Фахри,Л., Коментар на закона за задълженията и договорите, чл.1-333, С., 1926,
10. Планиол, М. Елементарно ръководство по гражднаско право, обща теория на задълженията и договорите, превод от Т.наследников, С., 1919
11. Петров, Вл. „Обезщетението за неимуществени вреди при договорната отговорност”, издание на СУ, 1991 г.
12. Попов, Л. Неимуществени вреди при договорната отговорност, Соц. право, 1987, кн.6
13. Сталев, Ж. Договорна отговорност за неимуществени вреди, Държава и право 1990
14. Стойчев, Кр. Преглед на съдебната практика относно неимуществените вреди, Правна мисъл, 1982, кн.5
15. Фаденхехт, Й. Сравнително-правен очерк на облигационното право въз основа на полския законник за задълженята от 1.VIII. 1934 г. С., 1936-1940