Веселин Христов, юрист
- Нормативна уредба
Нормативната уредба по отношение на лизинга съгласно българското законодателство, в частност Търговския закон (ТЗ), е твърде пестелива, като за неуредените въпроси се препраща съответно към субсидиарното приложение на гражданскоправните разпоредби на договора за наем, уредени в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съдебната практика също не е много богата и същевременно е противоречива по въпросите на лизинга. Правната доктрина е сравнително оскъдна по отношение на материята на лизинга. Настоящата статия разглежда лизинга като сложна правно-икономическа фигура и се стреми да подпомогне изясняването на въпросите относно неговата същност и относно приложимата погасителна давност по отношение на лизинговите вноски. Съгласно чл. 342, ал. 1 от ТЗ с договора за лизинг лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение. Това е всъщност характеристиката на обикновения лизинг, който законодателят не е дефинирал изрично и който в теорията и практиката се среща под наименованията „оперативен” или „експлоатационен“ лизинг. Другият вид лизинг, определен като „финансов“ в чл. 342, ал. 2 ТЗ, е особена форма на лизинга, съгласно която лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице, при условия, определени от това трето лице – лизингополучател, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. С тези дефиниции почти се изчерпва легалната уредба на лизинга като вид търговска сделка. Оскъдната правна уредба по отношение на лизинга създава редица затруднения и несигурност при определяне на правата и задълженията на страните и осигуряването на гаранции за защитата им по сключени договори за лизинг. Освен това съществуващата лаконичност в законодателството предпоставя и създаването на противоречива съдебна практика във връзка с прилагането на закона.
Един от най-неясните и спорни въпроси в материята на лизинга е въпросът относно срока на погасителната давност, съобразно който се погасяват вземанията на лизингодателя по лизинговите вноски. Съгласно чл. 111, б.“в“ от ЗЗД и уредбата на наема, към които препраща ТЗ за неуредените въпроси в материята на лизинга, периодичните плащания, като плащанията за наем, за лихви и други периодични плащания се погасяват със специална по-кратка 3- годишна давност, а всички останали вземания – с общата 5-годишна давност. Правната доктрина и по-старата съдебна практика преимуществено възприемат лизинговото правоотношение като особен вид наемно правоотношение, като за неуредените въпроси в ТЗ се прилагат субсидиарно съответно разпоредбите на договора за наем, съгласно чл. 229 и сл. от ЗЗД. В този смисъл се е установило схващането, че лизинговите вноски са вид периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.“в“ от ЗЗД и същите се погасяват със специалната кратка 3-годишна давност.
2. Правна същност на лизинга
2.1. По своята правна същност оперативният лизинг е вид краткосрочен договор за наем, който не води до промяна на собствеността. При оперативния лизинг не е налице кредитен, финансиращ елемент за лизингополучателя от страна на лизинговата организация. При този вид лизинг лизингодателят не заема свои средства на лизингополучателя, инвестирайки ги за придобиването на определена вещ, която да стане предмет на лизинговия договор. Към датата на сключване на договора за лизинг лизингодателят е собственик на въпросната вещ и същата не е необходимо тепърва да бъде поръчвана от лизингополучатея за придобиването й от лизинговата организация и предоставянето й на лизингополучателя. Всички тези белези на оперативния лизинг му придават доста сходни белези с договора за наем и не случайно, съгласно чл. 347, ал. 2 ТЗ, по отношение на уредбата на договора за обикновен лизинг субсидиарно следва да се прилагат съответно правилата на договора за наем.
2.2. За разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг съчетава мандатния елемент – поръчката на лизингополучателя с финансово-кредитния елемент – придобиването на вещта от лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването – лизингови вноски. При финансовият лизинг има едно еднократно мандатно правоотношение – поръчката и едно същинско лизингово правоотношение – използването на вещта с цел нейното придобиване от лизингополучателя на един по-късен етап. Сходно е разбирането относно храктера на финансовия лизинг и на доц. Александър Кацарски1. Финансовият лизинг има характеристиките на специфична финансова операция за предоставяне от финансираща организация – лизингодател на един инвестиционен кредит, трансформиран във веществена форма, предварително избрана и определена от ползвателя на това имуществото – лизингополучателя. Подобна аналогия с кредитирането при финансовия лизинг прави проф. Огнян Герджиков2. При финансовия лизинг заетата от финансиращата организация сума се трансформира, като се овеществява (остойностява) в придобитата от финансиращата организация и предоставена на лизинг вещ на лизингополучателя. С финансовия лизинг лизингодателят, финансирайки със свои средства покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя, на практика предоставя инвестиционен кредит на лизингополучателя в размер на преобразуваната във вещ покупна цена, като си осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане от лизингополучателя на лизингова цена, плащана чрез отделни лизингови вноски на определени интервали от време. Следователно финансовият лизинг има доста близка природа с банковия инвестиционен кредит, основно краткосрочен или средносрочен. Подобно на кредита, с финансовия лизинг се цели финансиране на един субект за определен срок, тъй като субектът не разполага с достатъчно налични средства към даден момент, но желае да ги заеме от финансираща организация и да ги възстанови след определен разсрочен период на определена за това цена. Финансиращата организация придобива една вещ единствено с цел да обезпечи финансиране на ползването й от лизингополучателя. Законът в този случай определя финансиращата организация като финансова институция и я приравнява на кредитна институция, попадаща под надзора на Българската Народна Банка (БНБ), съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), а договорите за финансов лизинг подлежат на вписване в Централния кредитен регистър (ЦКР) към БНБ, подобно на банковите кредити. При оперативния лизинг лизинговата организация не осъществява финансираща дейност, в резултат на което същата не се третира от закона като финансова институция, респ. не попада в обхвата на ЗКИ.
За разлика от кредитирането обаче, където финансирането е винаги в парични средства, при финансовия лизинг финансирането е трансформирано в определена вещ, овеществено е, т.е. при финансовия лизинг финансирането е отнапред рамкирано и се свежда до материалното му остойностяването в определен веществен обект, избран и поръчан от финансирания субект. Може да се каже, че финансовият лизинг е особен „вещен кредит“, кредит в непарична форма. Правният интерес при договора за финансов лизинг не се свежда само до правото на лизингополучателя да използва вещта, предмет на договора на лизинг, но отива по-далеч – лизингополучателят се възползва от финансовите възможности на лизингодателя. И при кредита, и при финансовия лизинг заетата от финансиращата организация сума формира главницата по договора. Тази главница се възстановява от финансирания субект разсрочено, на серии съгласно легалната дефиниция, дадена от Международен счетоводен стандарт № 17 (МСС 17), като за целта финансираният субект заплаща определена цена – възнаградителна лихва за използването и разсроченото възстановяване на чуждия (заетия) финансов ресурс. Следователно налице е едно общо дължимо плащане за главницата, разсрочено на части във времето, което не съставлява периодични плащания. Особеното е, че при финансовия лизинг главницата се дължи във всички случаи от лизингополучателя, дори в случаите на погиване на обекта на лизинга, тъй като главницата съставлява именно кредитният елемент в лизинговото правоотношение и този зает ресурс следва да бъде върнат от лизингополучателя, независимо дали последният обективно ще може да се ползва от обекта или не. Не така е при оперативния лизинг. В случай на погиване на актива възможността лизингополучателят ефективно да го използва ще бъде обективно възпрепятствана и в този смисъл продължаването заплащане на възнаграждение по договора трудно би могло да се обоснове.
2.3. При финансовия лизинг, както при банковия кредит, се предвижда самоучастие на финансираното лице във финансирането на обекта на лизинга – под формата на встъпителна (първоначална) вноска, която вноска е условие за пораждане на действието на договора за лизинг. Изискването за самоучастие е един от характерните белези на финансовия лизинг и всъщност разкрива отнапред заявеното от страните намерение лизингополучателят, в крайна сметка, да придобие лизинговия актив. Именно самоучастието придава на финансовият лизинг инвестиционен характер и за двете страни по правоотношението, като разпределя финансовата тежест между тях във връзка с финансирането и придобиването на лизинговия актив. За разлика от финансовия лизинг, при оперативния лизинг няма изискване за самоучастие като условие за пораждане на лизинговото правоотношение, тъй като основното намерение на лизингополучателя е да използа актива за определен период срещу определено възнаграждение, след което да го върне на лизингодателя, като лизингополучателят няма за цел да го придобие. При оперативния лизинг се дължат отделни самостоятелно обособени еднородни периодични (наемни) вноски, относително независими една от друга, съставляващи възнаграждение за държането и използване на актива и не са релевантни към неговата обща стойност, респ. не са насочени за придобиване на актива като крайна цел.
2.4. При финансовия лизинг лизингополучателят изплаща стойността на финансирането към лизингодателя под формата на лизингови вноски, като във всяка една лизингова вноска са инкорпорирани винаги два съставни елемента на задължението в съответното съотношение – главница и възнаградителна лихва. Особеното е, че дължимите плащания за главница по финансовия лизинг нямат характер на дължимо възнаграждение за използване на актива, по подобие на възнаграждението за ползване по едно наемно правоотношение, а съставляват всъщност погасяване (възстановяване) на заетия финансов ресурс от лизингодателя. Само възнаградителната лихва по същността си е периодично възнаграждение, съставляващо цената за разсроченото погасяване на заетия ресурс и използване на актива. В този смисъл е и дефинитивно предвидената в МСС 17 възможност при финансовия лизинг за еднократно заплащане на цената по договора, което е неприложимо и не кореспондира по никакъв начин със същността на оперативния лизинг и наема, при които плащанията имат характер на периодично наемно възнаграждение и където лизинговата вноска е винаги еднокомпонентна (неделима). За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение (общата стойност на лизинговите вноски) е съобразен и калкулиран по такъв начин, че да покрива първоначалната стойност (главницата) на актива и печалбата (възнаградителната лихва) за лизингодателя, поради което в договора за финансов лизинг винаги се предвижда възможност за закупуване на този актив от лизингополучателя. Докато при оперативния лизинг непосредствения интерес за лизингодателя е периодично да получава сумите по отделните лизингови вноски, при финансовия лизинг водещият интерес на лизингодателят е да получи цялото лизингово възнаграждение (лизинговата цена), или поне като минимум – пълния размер на главница.
3. Възможност за придобиване на обекта на лизинга от лизингополучателя
Крайната цел при финансовия лизинг е придобиването на актива, за разлика от оперативния лизинг, при който непосредствената цел е използването на актива. Именно от тази същностна особеност между двата вида лизинга е обусловена и една от най-съществените отлики между тях, а именно: носенето на риска по отношение на лизинговия актив. ТЗ вменява в отговорност на лизингополучателя по финансов лизинг отговорността във връзка с увреждането или погиването на лизинговия актив, а МСС 17 дефинира, че при финасовия лизинг се прехвърлят на лизингополучателя всички рискове и изгоди, произтичащи от собствеността върху даден актив. Това разбиране за носене на отговорността от лизингополучателя по отношение на актива е естествено с оглед приложението на правния принцип Cuius commodum, eius incommodum. При оперативния лизинг принципът е, че отговорността от погиването или увреждането на актива се носи от лизингодателя, тъй като тук лизингополучателят е само ползвател на вещта и същият няма отнапред изразено (инкорпорирано в договора) намерение да я придобие, като краен правен резултат. При финансовия лизинг лизингополучателят има права върху актива близки до собственическите и тенденцията е при едно нормално развитие на лизинговото правоотношение, лизингополучателят да придобие лизинговия актив, като един очакван завършек на лизинговото правоотношение, респективно да я използва до пълната й икономическа амортизация. Сходно е разбирането относно този очакван край на лизинговото правоотношение и на доц. Александър Кацарски3.
Характерно за финансовия лизинг е, че лизингополучателят притежава опция за изкупуване на актива по време или в края на срока на договора на цена, която се предвижда да бъде достатъчно по-ниска от справедливата пазарна стойност на актива към датата, на която опцията се упражнява, като по този начин до голяма степен се очаква, че това обстоятелство допълнително ще стимулира лизингополучателя да упражни опцията и да придобие актива на неговата остатъчна стойност. Това всъщност е очакваният естествен завършек на правоотношението при финансов лизинг и само потвърждава кредитния характер на финансираната за закупуването на актива главница. Всички заплатени до този момент от лизингополучателя вноски ще бъдат отчетени като заплатени за част от стойността на актива. Това е още една съществена отлика на финансовия лизинг от оперативния лизинг, при който, поради наемния му характер, не е възможно да се приложи и реализира на практика понятието остатъчна стойност на обекта на лизинга. При финансовия лизинг паралелно с развитето на същинското лизингово правоотношение, съществува в латентно състояние и едно правоотношение по един квази предварителен договор за покупко-продажба на лизинговия актив, правата по който могат да бъдат упражнение по съдебен ред, едностранно от лизингополучателя, по правилата на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, в случай че са изпълнение от него условията на договора за лизинг за придобиване на актива.
При оперативния лизинг лизингополучателят също може, при допълнително постигнато съгласие между страните по договора за лизинг, да придобие обекта на лизинга, но това би станало най-вероятно на справедливата пазарна цена на обекта към съответния момент, т.е. обектът ще бъде придобит от лизингополучателя при условията на една абсолютно независима от лизинговото правоотношение сделка за покупко-продажба, като няма да бъдат приспаднати от продажната цена заплатените до този момент лизингови вноски от лизингополучателя.
Във връзка с изразеното намерение на страните от самото начало по договора за финансов лизинг лизингополучателят в крайна сметка да придобие лизинговия актив след изплащане на задълженията си по договора, то в случай че се стигне до разваляне на договора по вина на лизингополучателя и в случай на продажба от лизингодателя на лизинговия актив след това, събраните от продажбата суми счетоводно ще се отнесат за погасяване на произтекли до този момент от договора задължения на лизингополучателя. Този подход от практиката на лизинговите дружества допълнително идва да покаже, че характерът на отделните лизингови вноски е по-близък до този на вноски при разсрочено плащане на продажна цена, подобно на договора за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената, отколкото на периодични задължения за заплащане на цената за ползване на вещ по договор за наем, какъвто е случаят при оперативния лизинг. Подобна връзка с продажбата на изплащане прави проф. Огнян Герджиков4. При финансовия лизинг е допустимо и основателно да се уговори неустойка по повод на разваляне на договора в размер на цялата остатъчната неизплатена главница, тъй като същата всъщност съставлява инвестиционният (финансираният) дял на лизингодателя по лизинговото правоотношение и не би следвало тази неустойка да се третира като прекомерна. Неустойката би компенсирала поне негативния интерес на лизингодателя, равняващ се на направената от него инвестиция за закупуване на лизинговия актив. При оперативния лизинг подобна неустойка е обосновано да бъде уговорена в по-нисък размер.
4. Счетоводно отчитане на лизинга
Съгласно счетоводните стандарти, още в началото на лизинговия срок, финансовият лизинг се признава като актив в баланса на лизингополучателя и реципрочно – като вземане в баланса на лизингодателя, чиято сума на това вземане е равна на нетната инвестиция в лизинговия договор, а именно: доставната цена (главницата). За счетоводните записвания финансовият лизинг се третира като специфична кредитна операция, от страна на лизингодателя, и вид инвестиционна дейност, от позицията на лизингополучателя. При този подход определената в лизинговия договор цена при лизингодателя се показва като финансова инвестиция – предоставен кредит в непарична форма. За лизингополучателя финансовият лизинг е форма на привличане на чужди капитали. При лизингодателя уговореното лизингово възнаграждение се осчетоводява като парично вземане и лизингодателят единствено намалява сумата по инвестицията. Във всички случаи при финансовия лизинг е оценено срокът на лизинговия договор да покрие по-голямата част от икономическия живот на актива, дори ако правото на собственост не е прехвърлено. Подобно схващане за характера на финансовия лизинг е застъпено в чл. 1, т. 2, б. „с“ от Конвенцията за международен финансов лизинг на ЮНИДРОА, приета на 28 Май 1988 г. (Конвенцията). При оперативния лизинг лизингодателят отчита предоставените активи в своя баланс и им начислява амортизация (когато те са амортизируеми), както и отразява начислените в негова полза наемни вноски като постъпления от продажби в текущия период, а лизингополучателят – отчита като разходи за външни услуги начислените наемни вноски и отчита чрез задбалансови сметки наетите активи по справедливата им цена. При оперативния лизинг не е налице инвестиция и затова активите се посочват в баланса на лизингодателя.
5. Предсрочна изискуемост при финансовия лизинг
При финансовия лизинг е допустимо лизингодателят да направи предсрочно изискуема цялата главницата до края на срока на договора (по подобие на предсрочната изискуемост при банковия кредит), в случай че лизингополучателят не изпълнява точно задълженията си по договора. Подобна възможност за предсрочна изискуемост е предвидена и в чл. 13, т. 2 от Конвенцията. Съдебната практика също допуска и признава предсрочната изискуемост на главницата при финансовия лизинг, като едностранно упражнено потестативно право на лизингодателя за защита на правата и интересите му, в случаите на неточно изпълнение на задълженията лизингополучателя. В този смисъл са постановени няколко съдебни актове5. При оперативния лизинг тази хипотеза е неприложима, тъй като при него водещо е използването на актива за определен период (по подобие на едно наемно правоотношение), а не придобиването му и тук няма отнапред известна крайна лизингова цена, която да може да бъде направена предсрочно изискуема и да се търсят предсрочно бъдещи плащания.
6. Заключителни изводи, подкрепени с някои решения от най-новата съдебна практика.
По отношение погасяването на вземанията за лизингови вноски при оперативния лизинг и по отношение на възнаградителната лихва при финансовия лизинг би следвало да се прилага специалната кратка 3-годишна погасителна давност за периодичните плащания.
В случай че възприемем договора за финансов лизинг като особен вид инвестиционен кредит, то безспорно погасителната давност по отношение на вземанията, предоставени като главница, следва да е 5-годишна и за тях не би следвало да се прилага специалната 3-годишна давност. В този смисъл е разбирането на ВКС за 5-годишната давност по отношение на главницата при финансовия лизинг6. При договора за финансов лизинг се заплаща на разсрочени падежи (на части) едно общо неделимо задължение за главницата, по отношение на което следва да се прилага общата 5-годишна давност. Връщането от лизингополучателя във времето на финансираната сума (трансформирана в закупения и предоставен на лизинг актив), на разсрочени погасителни вноски, не превръща договора за финансов лизинг в такъв за периодични плащания, а представляват частични плащания по договора. В този смисъл е и разбирането на съда, изразено в няколко решения7.
При финансовия лизинг общата стойност на лизинговите вноски се изчислява така, че да покрива цената, по която лизинговата компания е придобила вещта, нейната печалба и направените разноски. Следователно е налице правен резултат като при усвоен инвестиционен кредит, чието погасяване става чрез разсрочените лизинговите вноски, като се предоставя възможността на лизингополучателя да придобие вещта, а главницата от лизинговите вноски представялява всъщност цената на кредита и по отношение на нея следва да се прилага 5-годишната обща давност. В този смисъл е и разбирането на ВКС8.
Ако приемем, че по отношение на дължимите главници по договор за финансов лизинг се прилага кратката погасителна давност, то ще се окаже, че законодателят всъщност е поставил в по-неизгодна позиция една финансова институция (лизингово дружество), осигуряваща трансформирано вещно кредитиране на своите клиенти, в сравнение с финансова институция (банка), която осигурява парично кредитиране. Едва ли това е преследваната от закона цел, като се има предвид, че лизинговите дружества, които предоставят финансов лизинг, и банките имат унифицирана уредба и спрямо тях се прилагат еднакви стандарти и изисквания от регулаторния надзорен орган БНБ, съгласно ЗКИ.
автор Веселин Христов, юрист
БЕЛЕЖКИ:
[1] Изразено в лекционен курс по Търговско право
[2] Вж. Герджиков, О. Търговски сделки. С., 2008, стр. 103
[3] Изразено в лекционен курс по Търговско право
[4] Вж. Герджиков, О. Търговски сделки. С., 2008, стр. 103
[5] Вж. Разпореждане по ч. г. д. № 17355/2012 г., Х състав по описа на РС – Варна; Разпореждане по ч.г.д. № 17344/2012 г., ХХХIII състав по описа на РС – Варна; Разпореждане по ч. г. д. № 4592/2013 г., ХХ състав по описа на РС-Варна; Разпореждане по ч. г. д. № 4594/2013 г. по описа на РС-Варна; Определение № 52/21.10.2013 г. по т.д. № 10/2013 г. по описа на ОС – Разград
[6] Вж. Решение № 261/12.07.2011 г. по гр.д. 795/2010 г., ГО, IV г.о. на ВКС
[7] Вж. Решение №1627/14.11.2013 г. по т.д. №1048/2013 г. на ВОС; Решение № 1113/12.2013 г. по т.д. №1046/2011г. на ВОС; Решение №28/05.04.2012 г. по гр.д. №523/2011 г., III г.о., ГК на ВКС
[8] Вж. Решение № 120 от 10.11.2010 г. по т. д. № 1025/2009 Г., Т. К., І т. о. на ВКС
