адв. Герман Германов

Задържането на престъпник е институт с древен произход. Както е известно от дисциплините, изучаващи историята на държавата и правото, една от първите функции на държавата е наказателното правосъдие. Тази функция иманентно включва дейностите по установяване и евентуално задържане на престъпника с оглед провеждане на наказателноправната репресия срещу него, предаването му на съд, наказването му и изтърпяване на наложеното наказание. При осъществяване на тези процедури е възможно да се наложи задържане още при извършване на престъплението или непосредствено след него, по време на висящия процес или за изтърпяване на определеното наказание.

Правото на гражданите да задържат престъпник се счита за  „...многолетен атрибут на човешката култура и цивилизация...”¹ То е едно от проявленията на участието на обществеността в борбата с престъпността. По естеството си е от категорията на т. н. „специални положения-при които определени увреждания се явяват обществено оправдани, защото се налагат от по-висши интереси на обществото”.² Когато е осъществено от особен субект в изпълнение на държавни функции, обществената  му полезност се обосновава и от правомерността на деянието в изпълнение на закона.

Като самостоятелно обстоятелство обаче, изключващо престъпния характер, „задържането на престъпник” се е обособило в наказателните закони по-късно от класическите³, около средата на ХХ в. Преди този период се срещат само някои негови частни проявления.

В България изследваното обстоятелство първоначално е уредено в НПК от 1974 г.⁴ /отм./, Част втора, глава 12 „Предварително производство”, Раздел III ”Предварително следствие” под наименованието „Задържане на заподозрения от гражданин” в чл. 204. След обществено-икономическите изменения в началото на 90-те г. на ХХ в. текстът е отменен⁵. Усвоено е в материалното законодателство с измененията в НК⁶ от 1997 г., когато е създаден новият чл.12a⁷.

Още тук е важно  да отбележим, че има особени случаи на неизбежна отбрана, които външно наподобяват в най-висока степен задържането на престъпник. Това са хипотезите на незавършено нападение⁸, непопадащи в предметните предели на изследването – например при кражба деецът е отнел чужда движима вещ и се опитва да избяга с нея. Тук последиците, включително гражданскоправните, ще се уредят по правилата на неизбежната отбрана⁹.

Необходимо е също така да направим още една важна отлика. Задържането¹⁰ по чл. 12а от НК и компенсацията на причинените при него вреди не бива да се смесва с  тези, произтичащи от  задържането, предвидено като мярка за процесуална принуда в НПК, като наказание в УБДХ или като вид принудителна административна мярка в особените закони .

Деянието по чл. 12а от НК имплицитно предполага накърняване на правото на свободно придвижване. Засягането на други правнозащитени права на задържания е предвидено субсидиарно – „ако няма друг начин за неговото задържане”.

Гражданскоправните последици от вредоносното задържане на престъпник не са уредени законодателно. Би следвало последиците да са сходни с тези, които се пораждат вследствие на неизбежна  отбрана. Задържането на престъпник  не е общественоопасно, по силата на изрична разпоредба на закона. То представлява своеобразна отбрана на правото на държавата да реализира наказателна отговорност против престъпника. Същото „произхожда” от неизбежната отбрана и систематично е подредено в НК  непосредствено след текста, уреждащ това деяние. В законодателството ни не е предвидена норма, която да го свързва с определена отговорност, както е например при деянието, осъществено при крайна необходимост, за което се дължи поправяне на вредите по силата на чл. 46, ал. 2 ЗЗД. Щом е правомерно, то не може да бъде виновно извършено, а без вина няма отговорност, включително гражданска – чл. 45 ЗЗД. Следователно, при законосъобразно проведено задържане на престъпник в допустимите предели вредите, причинени на задържания, не подлежат на  обезщетяване.

Когато увреждането е върху вещи или други блага, принадлежащи на трети лица, са възможни няколко хипотези. При едната от тях, вещ, собственост на третото лице, се използва от задържания, послужва за бягството, укриване или друго отклоняване от наказателно преследване. В този случай, при увреждане на тази вещ, отношенията ще се уредят на плоскостта на неизбежната отбрана. Следователно такова деяние няма да обуслови гражданска отговорност за дееца. Същевременно, ще е обществено неоправдано и несправедливо третото, непричастно лице да понесе уврежданията. Те произтичат пряко от поведението на задържания и ще са в причинна връзка с неговите действия. Опитите за укриване от правосъдие могат да бъдат осъществени само умишлено, т.е. виновно, следователно репатрирането на щетите трябва да се извърши от престъпника.

В останалите случаи на увреждане на трето лице ще се приложат правилата на крайната необходимост¹¹. При този институт се дължи поправяне на вредите на основание чл. 46, ал. 2 ЗЗД. Възможностите са идентични с тези, които вече разгледахме при анализа на гражданските последици от това обстоятелство. Тук особеността е, че обезщетяването следва да се възложи на престъпника. Изключение прави случаят, когато послужващата, впоследствие увредена вещ е предоставена умишлено на престъпника от третото лице с цел улесняване на отклонението му от наказателно преследване, както и когато това трето лице виновно пречи за задържането му. В тези случаи, според нас, понесените вреди не би следвало да подлежат на поправяне.

Когато увреждането е вследствие предходна умишлена провокация от задържащия неблагоприятните граждански последици следва да останат в негова тежест.

Когато увреденото благо на третото лице е обект на застрахователна защита и вида и начина на увреждане са приети от страните в  договора между тях като застрахователно събитие, репатрирането ще се извърши от застрахователя. Според нас в преобладаващата част от възможните случаи той ще има право на регрес против задържаното лице.

Деянието, осъществено при умишлено превишаване на необходимите мерки и причиняване на явно прекомерни вреди¹² на задържания е общественоопасно. Възможно е да осъществява състав на престъпление, административно нарушение или деликт. Предвид изричната разпоредба на чл. 12, ал. 2, предложение първо, умисълът е  единствено възможна формата на вината. Щом това е така, за нея ще се носи гражданска отговорност на основание чл. 45 ЗЗД на общо основание. Тази отговорност ще се понесе от дееца.

Когато задържането е осъществено от компетентен държавен орган, при определени хипотези е възможно да се породи отговорност на държавата по ЗОДОВ. Такава отговорност би се породила например при осъществено „мнимо” задържане от служителя, както и при умишлено превишаване на допустимите рамки на задържане от негова страна. Правното основание, обуславящо пораждането на правото на обезщетение, би следвало да се търси в чл. 2, ал.1, т.1, предл. последно от ЗОДОВ. В няколко свои решения¹³ ЕСПЧ приема, че поначало в България няма изграден ефективен вътрешноправен способ за получаване на обезщетение от такива увреждания, когато са  причинени само психически страдания, а защитата при телесни увреждания е чрез жалба против причинилия ги служител, адресирана до Прокуратурата. Предвид особената, „обективна” отговорност на държавата по този закон, тя ще отговаря и при непредпазливо и дори безвиновно превишение на разрешените предели, осъществено от нейни служители. Право на регрес срещу служителя е допустимо само при признаване на деянието му за престъпление – чл. 9, ал. 2 ЗОДОВ.

При осъществено вредоносно задържане от  охранител по ЗЧОД, при което умишлено са превишени необходимите мерки и на задържания са причинени явно прекомерни вреди, отговорността за обезщетение ще бъде понесена и от работодателя – съответната фирма, която от своя страна ще има право на регресна претенция към дееца.

При осъществено „мнимо” задържане на престъпник¹⁴, отношенията ще се уредят по общите правила на грешката. Когато тя е извинима, ще липсва вина при увреждането и от него няма да настъпят гражданскоправни последици. В обратния случай, при непредпазливо деяние, осъществено от задържащия, ще се носи  отговорност за вреди.

Когато задържането е неуспешно, според нас, случаят следва да се реши по общия ред, така, както сме посочили по-горе.

Деецът ще бъде освободен от отговорност само за вредите, явяващи се необходими за задържането. Възможно е обаче, успоредно с осъществяване на действията на задържането, деецът да причини и други щети, нямащи връзка с това¹⁵. Относно останалите, „съпътстващи” увреждания следва да се прецени субективната страна. При наличие на вина задържащият ще дължи обезщетение по общите правила.

Автор: адв. Герман Германов, докторант по право

 

БЕЛЕЖКИ

[1] Чинова М., „Наказателно–процесуална принуда и неприкосновеност на личността ” , София 1998 г., с.167.

[2] Ненов И. ” Наказателно право на РБ” Об. ч. кн. II под редакцията на Ал. Стойнов, София 1992 г. с.58

[3] Додонов В. Сравнительное уголовное право. Общая ч. Москва 2010 г.. с.225.

[4] Вж. ДВ ,бр.89 от  1974 г.

[5] Обн. ДВ бр.31 от 1990 г.

[6] Обн. ДВ бр.62/1997 г.

[7] Действащият текст е реципиран от този на НК на Русия-ст /чл./38,1.

[8] Василев Н., . Неизбежна отбрана, Лекции за следдипломна квалификация на юристи, София  1977 г..с. 41.

[9] По силата на чл. 46, ал.1 от ЗЗД, деянието, извършено в условията на неизбежна отбрана не поражда гражданскоправни последици. По изключение такива са възможни в някои случаи на увреждане на трето лице, различно от субекта на нападение.

[10] Тук виждаме едно непрецизно и незаконосъобразно законодателно решение. Употребата на понятието „задържане” е в различен смисъл в различните закони, което влиза в противоречие с чл. 37 от Указа за прилагане на Закона за нормативните актове. В Проекта за нов НК на МС това е преодоляно чрез използване на понятието „залавяне”.

[11]  Относно гражданскоправните последици от деянието, извършено в състояние на крайна необходимост вж. повече при Гиргинов А.  Неизбежна отбрана и крайна необходимост София 1995 г., с.146 и сл., както и . П  7-59- Пл  и П  4-75-Пл.

[12] Въпросите за пределите на това деяние все още не са развити подробно в българската юристпрудениция и съдебна практика. Все пак, вж. повече при Стойнов А. Наказателно право Обща ч., София 1999 г.с 232 -234. При определянето им конкретно ЕСПЧ изхожда от принипите на пропорционалност и необходимост.

[13] Например Р от 15.Х.2013 г. по делото Гуцанови против България /жалба №34529/10/

[14] Хипотезите са няколко-извършеното от лицето да не е престъпление, това лице да не е автор на престъпното деяние или да не е осъдено лице, да е изтекла погасителната давност за наказателно преследване или за изтърпяване на наказанието или деянието да е амнистирано.

[15] Например да извърши грабеж на вещ, собственост на задържаното лице.

 

ЛИТЕРАТУРA

1. Апостолов И. „Облигационно право.Част първа. Общо учение за облигацията”, фототипно издание, София 1990 г.
2. БХК Правата на човека и дейността на българската полиция, София 2004 г.
3. Василев Н. ”Неизбежна отбрана” Лекции за следдипломна квалификация на юристи, София  1977.
4. Велев Я. „Дължи ли се обезвреда при крайна нужда”. Бюлетин СЮБ 1977 г. №7-8.
5. Гоцев В. Отговорността на държавата за вреди причинени на граждани-2 осн. прер. и доп. изд. София 2002 г.
6. Гиргинов А.  Неизбежна отбрана и крайна необходимост, София 1995 г.
7. Гиргинов А.  Коментар на НК Обща част, София 1998 г.
8. Гиргинов А.  „Абсолютната необходимост” за употреба на сила при задържане на престъпник”, сп. „Адвокатски преглед” 2012 г., бр. 7.
9. Додонов В. Сравнительное уголовное право. Общая ч. Москва 2010 г..
10. Долапчиев Н.  Наказателно право, Обща част, фототипно издание, София 1994.
11. Екимджиев М. „Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите като вътрешноправно средство за защита на права и свободи, провъзгласено в ЕКЗПЧОС” Правата на човека II, №2 1998 г.
12. Йосифов Б. и др. „Непозволеното увреждане:Текст с коментар и синтез на съдебната практика”. София 1989 г.
13. Кожухаров А „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение” кн. 1 и 2. София 1992 г.
14. Манчев Н. „Грешката в наказателното право”, София 1974 г.
15. Мак Вей Дж. и др. „Правата на човека и полицейската практика в България: Опит за отговор на някои съществени въпроси”, София 2001 г.
16. Михайлова М. „Приложението на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ във връзка с действията на полицейските органи в МВР по реда на НПК”. Правна мисъл „LII, №2, 2011 г.
17. Ненов И.” Наказателно право на РБ” Об. ч. т. I и II под редакцията на Ал. Стойнов, София 1992 г.
18. Пенев П. и др. „Относно отговорността при крайна необходимост” Соц. Право 1976 г. бр.8.
19. Стойнов А. „Наказателно право Обща част”, София 1999 г.
20. Сукарева З. „Облигационно право. Извъндоговорни облигационни отношения”. София 1998 г.
21. Тимчев Л. .и Попов П. „Действия на полицейските органи при задържане на лица, използване на физическа сила, помощни средства, оръжие и конвоиране…” София 2012 г.
22. Филчев И.Задържането на престъпник-обстоятелство, изключващо обществената опасност на деянието”. Съвр. Право 1995 г. №3
23. Хаджолян М. „Нови положения в НК” Сб.доклади от научно-практическа конференция Варна 1997 г., ВСУ 1999 г.
24. Хинова Т. „Нови положения в НК”Сб. доклади от научно-практическа конференция Варна 1997 г., ВСУ 1999 г.
25. Хубанов С. „Крайна необходимост” Соц. право 1957 г., бр. 7.с. 25.
26. Чинова М. „Наказателно–процесуална принуда и неприкосновеност на личността ”, София 1998 г.