адв. Росица Кебеджиева

I. Разпоредбата на чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, наричана за краткост Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), издига принципа за върховенство на закона, който е залегнал в основата на съвременните демократични общества, както и първостепенната роля на правосъдието при установяване принципа на справедливост.

„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения (…) има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или, само в необходимата според съда степен, в случаите, когато поради особени обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието“.

Предмет на изследване в настоящата статия са предимно гражданските аспекти на правото на справедлив процес, така, както те присъстват в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). По подобие на останалите разпоредби на Конвенцията, чл. 6, § 1 е предмет на т. нар. „телеологично тълкуване“, свързано с целите, които законодателят се стреми да придаде на нормативния текст. Отчитайки динамичното развитие на обществените отношения, Съдът многократно е подчертавал, че Конвенцията представлява жив организъм и разпоредбите й трябва да се тълкуват в светлината на съвременните услoвия, т.е. на съществуващите икономически и социални дадености.

Тази идея е най-добре синтезирана в делото Loizidou v. Turkey (жалба № 15318/89), където ЕСПЧ прави следното обобщение: „Разбирането, че Конвенцията е жив инструмент, който трябва да се тълкува в светлината на съвременните условия, е дълбоко вкоренено в практиката на Съда. Този подход е свързан не само с материалните разпоредби на Конвенцията, но и с онези норми, които уреждат механизма на изпълнение на актовете на Съда. Следователно, тези разпоредби не могат да се тълкуват единствено в съответствие с намеренията на техните създатели, изразени преди повече от 40 години“. Посоченият текст доказва, че юриспруденцията на ЕСПЧ се влияе не толкова от установеното, наложено тълкуване на Конвенцията, колкото от т. нар. еволютивен метод на интерпретиране, свързан с промяната на регулираните обществени отношения и тяхното естествено отражение върху правораздавателната дейност на Съда. Еволютивният подход при тълкуването на ЕКПЧ означава, че Комисията и Съдът вземат предвид съвременната действителност и нагласи, а не положението, съществувало при съставянето на текста на Конвенцията през 1949 г. – 1950 г.¹

Правото на справедлив процес включва следните основни елементи:

• Правото на достъп до съд
• Равенство на средствата
• Състезателност на процеса и
• Право на аргументирано и обосновано съдебно решение

Посочените елементи на правото на справедлив процес не са „видими“ при първоначалния прочит на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, но тяхното съществуване е прието за безспорно в практиката на Европейския съд по правата на човека.

II. Правото на достъп до съд

Член 6, § 1 от ЕКПЧ гарантира правото на съд, част от съдържанието на което е и правото на достъп до съд.

В делото Golder v. the United Kingdom (жалба № 4451/70) Съдът е имал повод да изтъкне, че характерът на това право налага регулиране от страна на държавата, а в делото Bellet v. France (жалба № 23805/94) – че правото на достъп до съд трябва да бъде „практично и ефективно“. В зависимост от особеностите на конкретния случай, изискването за практичност и ефективност може да бъде накърнено чрез установяване на пречки от процесуален характер, като например въвеждането на твърде високи съдебни такси, ограничаващи или направо изключващи правото на достъп до съд. Същият ефект може да има и твърде стеснителното и буквалистично тълкуване на една процесуална норма от страна на националните съдилища, известно в практиката като извънреден формализъм^2. Ето защо принципът на ефективност изисква във всеки случай, в който се поставя въпросът дали дадена процесуална разпоредба от националното право прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на правните субекти, да се изследват специфичните критерии за пропорционалност и съразмерност, наложени в практиката на ЕСПЧ.

Тъй като правото на достъп до съд не е абсолютно, то може да бъде обект на известни ограничения във вътрешното законодателство на договарящите държави. Така например в делото Airey v. Ireland (жалба № 6389/73) е постановено, че правото на достъп до съд по чл. 6, § 1 от ЕКПЧ не включва автоматично право на безплатна правна помощ в гражданския процес, но включва задължение на договарящите държави да направят достъпа до съд възможен и действителен³. Конвенцията няма за цел всеобщото въвеждане на система за правна помощ по гражданскоправни спорове, но „член 6, параграф 1 може понякога да принуди държавата да прибегне до помощта на член на адвокатска колегия, когато тази помощ се окаже абсолютно необходима за ефективен достъп до съд или защото законът предвижда страните да бъдат представлявани от адвокат, подобно на националните законодателства на някои договарящи държави за различни категории спорове, или поради сложността на производството или на фактите по делото„.

Когато правото на достъп до съд е ограничено от закона или практиката, Европейският съд по правата на човека проверява дали това ограничение не засяга същността на самото право, както и дали съществува разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (Ashingdane v. the United Kingdom, жалба № 8225/78).

III. Равенство на средствата

Принципът за равенство на средствата означава, че всяка страна трябва да разполага с възможност да изложи своите доводи и възражения пред съда, при това при условия, които не я поставят в съществено по-неизгодна позиция vis-à-vis нейния опонент. Страните трябва да имат еднакъв достъп до протоколите и другите документи по делото, поне доколкото те играят роля за формиране на мнението на съда⁴.

По традиция най-честите нарушения на изискването за равенство на средствата са свързани с процеса на доказване. Характерен пример в това отношение е делото Peric v. Croatia (жалба № 34499/06) – тук националният съд е изслушал свидетели само на едната страна и то по въпрос, който е счел за изяснен. И макар в случая да е констатирал нарушение на изискването за равенство на средствата като част от по-широкото право на справедлив процес, Съдът е подчертал, че разпоредбата на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ е принципно неприложима към оплаквания, свързани с допустимостта на доказателствата и тяхната оценка. Тези въпроси се уреждат във вътрешното законодателство на съответната държава и са от изключителната компетентност на националните съдилища.

Когато се навеждат оплаквания за допуснати от националните съдилища процесуални нарушения, ЕСПЧ разглежда процеса глобално, с оглед идентифициране на такъв порок, който е съществен за изхода на делото и който е повлиял на крайното съдебно решение. Ако нарушението, допуснато от националния съд, има периферно значение или е „поправено“ в хода на производството пред същата или пред по-горна инстанция, разпоредбата на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ е неприложима.

IV. Състезателно начало

Един от основните принципи,  регламентирани в чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, е принципът на състезателното начало. Най-общо, този принцип урежда правото на страните в процеса да оповестят елементите, необходими за успеха на техните претенции, но също така да се запознаят с всички материали и доказателства, предоставени на съда, както и да ги оспорят⁵. Не трябва да се игнорира напълно възможността в някои случаи съдът да откаже достъп на страните до определена информация (особено по наказателни дела), за да се защитят основни права на трето лице или да се запази значим обществен интерес от по-висш порядък (Rowe and Davis v. the United Kingdom, жалба № 28901/95).

Самият съдия трябва също да спазва принципа на състезателното начало, особено ако отхвърля жалба или решава спор въз основа на мотив, приложен служебно (за сравнение, mutatis mutandis, Prikyan and Angelova v. Bulgaria, жалба № 44624/98). В този аспект принципът за състезателност предполага правото на страните в процеса да се запознаят с правните основания, които съдът разглежда служебно и върху които възнамерява да основе своето решение. Аналогично, съдът не може да се позове на правна норма, било то и от публичен ред, без преди това да е поканил страните да изразят своето становище по нейното приложение. В противен случай решаващият орган може основателно да остави впечатление, че действа като „съюзник“ на някоя от страните.

Както повечето права в Конвенцията, правото на състезателен процес също не е абсолютно и обхватът му може да се променя в зависимост от фактите по случая.

V. Право на обосновано и аргументирано съдебно решение

Гаранциите, уредени в чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, биха били илюзорни без спазване на изискването за аргументираност и обоснованост на съдебните решения. Мотивите, изложени в решението, трябва да са от такова естество, че да позволят на страната да упражни ефективно правото си на жалба. Въпреки това, разпоредбата на чл. 6, § 1 от Конвенцията не може да се разбира в смисъл, че националният съд е длъжен да се произнесе по всяко отделно оплакване на страната⁶. Такова задължение може да съществува само в случаите, когато аргумент или оспорване имат решаващо значение за изхода на спора, поради което съдът трябва да даде изричен и изчерпателен отговор⁷.  Същевременно Европейският съд по правата на човека многократно е посочвал, че изискванията към задължението за мотивиране не трябва да бъдат прекалено високи и могат да варират в зависимост от вида на решението и съществуващите различия в правните системи на договарящите държави⁸.

Тъй като разпоредбата на чл. 6, § 1 от Конвенцията не позволява на Съда в Страсбург да „поправя” грешки, свързани с установяване на фактите по делото или тълкуване на правото (освен в случаите, когато тези грешки са очевидни и накърняват някое от останалите права, регламентирани в Конвенцията) изискването за обоснованост има по-скоро количествено, отколкото качествено измерение –  стига в решението да са изложении някакви  мотиви, Съдът приема, че не е налице нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ (Garcia Ruiz v. Spain, жалба № 30544/96). 

VI. Лично участие и публичност

Този принцип включва правото на устно изслушване и лично присъствие на страната пред съда, правото на ефективно участие и публикуване на съдебното решение.

Изискването за устно изслушване не е абсолютно – то не е необходимо в случаите, когато: 1) не съществува спор относно достоверността на свидетелските показания 2) фактите по делото не са оспорени и 3) на страната е предоставена възможност да изложи писмено становище, както и да оспори доказателствата, представени от другата страна.   

Когато производството пред първата инстанция е преминало без участие на жалбоподателя, този порок може да бъде „поправен“ пред второинстанционния съд, само ако, съгласно вътрешното законодателство на съответната държава, този съд е овластен да се произнася едновременно по въпроси, свързани с фактите и правото, както и да преразгледа решението на по-долния съд. В някои случаи Съдът приема, че е допустим отказ от правото да се присъства на съдебно заседание. Ако някоя от страните пропусне да направи искане за устни прения при положение, че националното право предвижда прения само по искане на страната в производството, този пропуск може да се приеме за ясен отказ от право на лично участие (Schuler-Zgraagen v. Switzerland, жалба № 14518/89)^9.

Целта на изискването за публичност е да направи правосъдието „видимо“, поддържайки вярата на обществото в справедливостта. Реши ли да се отклони от това правило, съдът трябва да даде разумно обяснение защо изключва принципа на публичност при разглеждане на делото. В това отношение Европейският съд по правата на човека проявява особена бдителност. Съдът трябва да мотивира решението си дори по дела с участието на страна, принадлежаща към група, чувствителна към публичността. Едно общо позоваване на законова разпоредба, защитаваща медицинската информация за пациентите, например, не е достатъчна да изключи публичността по дело за лекарска небрежност, освен ако не е установена разумна връзка между предмета на конкретното дело и статута на жалбоподателя, като член на тази публично-чувствителна група (Diennet v. France)^10.

Публичният характер на производството пред органите на съдебната власт, посочен в чл. 6, § 1 от Конвенцията, защитава страните по делото срещу тайно правораздаване без обществен контрол. Тези принципи се прилагат както за открития характер на съдебните заседания, така и за публичното произнасяне на решенията, и имат една и съща цел. Това изискване не може да се разглежда като обект на подразбиращо се ограничение. Съдът все пак го прилага с известна гъвкавост. Така например, формата на публичност, дадена на „съдебното решение” по силата на националното законодателство на ответната държава, трябва да се преценява в светлината на особеностите на въпросното производство в неговата цялост, както и чрез позоваване на обекта и целта на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ (Fazliyski v. Bulgaria, жалба № 40908/05). 

VII. Продължителността на съдебния процес

Правилото за разумен срок е изрично прогласено в чл. 6, § 1 от Конвенцията. Тъй като посочената разпоредба има автономно значение за целите на Конвенцията, не всяко нарушение на сроковете, предвидени във вътрешното законодателство, ще съставлява нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ.

Каква е разумната продължителност на едно производство се преценява кумулативно, на базата на следните критерии:

• Характера и сложността на делото
• Поведението на страната
• Поведението на компетентните органи

Фактът, че националните органи не спазват законоустановените срокове, сам по себе си, не е нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ¹¹. Нормативен акт или съдебна практика, които пречат на ищеца да образува производство достатъчно бързо, също не отговарят на изискванията на чл. 6, § 1¹².

Въпреки, че няма установено общо правило за разумна продължителност на процеса, Европейският съд по правата на човека отделя особено внимание на дела, продължили повече от три години на една инстанция (Guincho v. Portugal, жалба № 8990/80), пет години на две инстанции и шест години на три инстанции¹³. Оценката може да варира в зависимост от специфичните обстоятелства. Най-краткият срок, обосновал наличието на нарушение, е две години и четири месеца за две инстанции по дело, свързано с иск за обезщетение на лице, заразено с ХИВ (X v. France, 1982). От друга страна, по дело, продължило осем години на две инстанции, Съдът е приел, че не е налице нарушение на изискването за разумен срок¹⁴. Тези примери още веднъж показват, че преценката е винаги конкретна и зависи от обстоятелствата по делото.

VIII. Правна сигурност

Макар принципът за правна сигурност, да не е прогласен изрично в разпоредбата на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, той присъства имплицитно във всички членове на Конвенцията. Най-често срещаното  нарушение на изискването за правна сигурност се проявява в наличието на противоречива практика, свързана с тълкуването и приложението на дадената правна норма от вътрешното законодателство на договарящата държава. Съдът е имал вече повод, в рамките на няколко дела, да се произнесе по въпроса в какви случаи противоречия в съдебната практика на върховно национално съдилище накърняват принципа за правна сигурност и се явяват нарушение на член 6, § 1 от Конвенцията.

В решението си по делото Beian v. Romania (жалба № 30658/05) Съдът е констатирал, че „дълбоките и продължителни различия“, породени от тълкуването на законова разпоредба от Върховния касационен съд на държавата ответник, са довели до лишаване на жалбоподателя от справедлив процес. По това дело Съдът е посочил липсата на подходящ механизъм, който да позволи на националния върховен съд да отстрани несъответствията в своята съдебна практика (такъв механизъм съгласно българското законодателство представлява постановяването на тълкувателно решение). По дело Schwarzkopf and Taussik v. the Czech Republic (жалба № 42162/02) Съдът е отхвърлил претенцията, формулирана от гледна точка на член 6, § 1, като е отдал специално значение на факта, че подобен механизъм е съществувал в чешкото право и че в края на краищата е довел до уеднаквяване на съдебната практика на съдилищата малко след окончателното вътрешно решение, от което са се оплаквали жалбоподателите. Същият аргумент е натежал и в полза на констатацията за липса на нарушение на член 6, § 1 по дело Pеrez Arias v. Spain (жалба № 32978/03), при което испанският Върховен съд е приел тълкуването на една законова разпоредба, отстранявайки по този начин правната несигурност, съществувала дотогава по този въпрос.¹⁵

IX. Ролята на Съда в Страсбург

Една определена категория жалби, изпращани до Съда в Страсбург, съдържат т. нар. „четвъртоинстанционни оплаквания“. Този израз, който не се среща в разпоредбите на Конвенцията, е придобил гражданственост благодарение практиката на Съда. Очевидно той насочва към правомощия, с които ЕСПЧ не разполага. Неслучайно с последните изменения, приети с Протокол № 15 от 5 ноември 2013 г., в Преамбюла на Конвенцията се включи изрично позоваване на принципа на субсидиарност, както и на доктрината за „свобода на преценката“. В съответствие с горепосочения принцип правото на автентично тълкуване и прилагане на ЕКПЧ принадлежи на държавите-страните по нея. Това означава, че системата на Конвенцията е субсидиарна по отношение на защитата на правата на човека на национално ниво и влиза в действие само когато националните органи не са в състояние да осигурят спазването на правозащитните стандарти, уредени в ЕКПЧ и допълнителните Протоколи към нея.

Както вече посочихме, Съдът не може да преразглежда фактите, установени по делото, да разрешава спорове, свързани с тълкуване на разпоредби от вътрешното законодателство или да се произнася по допустимостта на доказателствата. Ето защо понятието „справедливост“,  за което говори чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, следва да се разбира в неговия процесуален, а не материален смисъл. Именно поради тази причина ЕСПЧ се ограничава до извършване на проверка дали резултатът от тълкуването, приложено от националните съдилища, е съвместим с разпоредбите на Конвенцията. Това се отнася най-вече до тълкуване на норми с процесуален характер – в тези случаи националният съд трябва да избягва както прекаления формализъм, който би накърнил изискването за справедливост на процеса, така и твърде разширителното тълкуване, което може да доведе до игнориране на процесуални гаранции, установени в закона. 

Единственият случай, в който Съдът може да се намеси при преценка на правилността на решението по същество на спора е при допусната от националния съд „очевидна грешка в преценката”, касаеща фактите или правото („erreur manifeste d’appréciation” – понятие, известно от френското административно право). Това е грешка, при която постановеното решение не намира основание във вътрешното законодателство на договарящата страна поради липса на каквато и да е връзка между установените факти по делото, приложимото право и резултата от съдебното производство. С други думи, това е грешка, която никой „разумен” съд не би допуснал и която е в състояние да подрони справедливостта на процеса, а в някои случаи може да се разглежда дори като отказ от правосъдие.

Правото на справедлив процес има основополагащо значение в системата на ЕКПЧ, тъй като нито едно от  правата, закрепени в Конвенцията и протоколите към нея, не може да бъде упражнено без наличието на ефективен механизъм за съдебна защита. Основните права са ефективни само ако са защитими по съдебен ред.

В допълнение към изложеното не трябва да се забравя и това, че изискването за справедливост на процеса е едно от ключовите проявления на принципа на правовата държава. В свой доклад от 2011 г. Венецианската комисия определя правовата държава като „основен и общ европейски стандарт, който насочва и ограничава упражняването на демократични правомощия“ и като „елемент, присъщ на всяко демократично общество“, който „изисква всеки да бъде третиран от всички вземащи решения с достойнство, равнопоставеност и рационалност, и в съответствие със закона, както и да има възможност да обжалва решения пред независими и безпристрастни съдилища“. Принципът на правовата държава гарантира, че всички публични органи на власт действат в рамките на ограниченията, определени със закон, в съответствие с ценностите на демокрацията и основните права и под контрола на независими и безпристрастни съдилища.Тази кратка, но съдържателна концепция обяснява жизненоважната роля, която има разпоредбата на чл. 6 от ЕКПЧ за регулиране на обществените отношения и създаването на среда на демократичност, стабилност и сигурност за гражданите – цели, които не биха били възможни без активното участие на Европейския съд по правата на човека.

Автор: адв. Росица Кебеджиева

 

БЕЛЕЖКИ

[1] „Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика“, П. ван Дайк, Г. Й. Х ван Хууф и др., София, 2000 г.

[2] Beles and others v. Chech Republic, жалба № 47273/99

[3] Примерът е посочен в „Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика“, П. ван Дайк, Г. Й. Х ван Хууф и др., 2000 г.

[4] Lynas v. Switzerland (жалба № 7317/1975 г.) – примерът е посочен в „Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика“, П. ван Дайк, Г. Й. Х ван Хууф и др., 2000 г.

[5] Vermeulen v. Belgium, жалба № 19075/91

[6] Carcia Ruiz v. Spain, жалба № 3044/96

[7] Hiro Balani v. Spain, жалба № 18064/91

[8] Van de Hurk v. the Netherlands, жалба № 16034/90

[9] „Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика“, П. ван Дайк, Г. Й. Х ван Хууф и др., 2000 г.

[10] Примерът е посочен в „Защита на правото на справедлив процес по Европейската Конвенция за защита правата на човека“, Довидас Виткускас, Григорий Диков, 2012 г.

[11] „Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика“, П. ван Дайк, Г. Й. Х ван Хууф и др., 2000 г.

[12]  „Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика“, П. ван Дайк, Г. Й. Х ван Хууф и др., 2000 г.

[13] „Защита на правото на справедлив процес по Европейската Конвенция за защита правата на човека“, Довидас Виткускас, Григорий Диков, 2012 г.

[14] Пак там

[15] Посочените примери са цитирани в делото Iordan Iordanov and others v. Bulgaria, жалба № 23530/02